Не помни как и защо се е озовало там. Дали случайно довяно от вятъра семе е успяло да пусне коренчета в топлата почва. Или грижовна ръка е засадила точно тази млада фиданка на точно това място.

От тогава е минало мого време. Не помни колко лета и зими е преживяло. Всяка пролет слънчевите лъчи го изтръгват от сковаващата прегръдка на зимата. Пробягват по гладката му кора в една гъделичкаща топла милувка. И размразяват живителните сокове, които потичат в него, устремени към върха, за да избухнат в една ослепително зелена корона. Всеки лист приема изпепеляващите летни лъчи с благодарност. Поглъща част от светлината, за да я превърне в живот, а останалата – отразява в една трептяща зелена феерия. С неизменния ход на сезоните, прогорените от слънцето листа придобиват цвета на карамелизирана захар и в един кратък миг короната пламва в червено, което започва плавно да се сипе по тротоарите в носени от вятъра огнени искри. С отронването на последното листо, есенният вятър се оплита в голите клони, докато дъждът измива и последната следа от лято. Зимата пристига с една-единствена снежинка, която не успява да се улови за гладката кора. Но скоро след нея идват хиляди и покриват нежните клони с онзи брилянтен бял шал, който изумява със своята красота и ефирност, но така и не успява да стопли. Вледеняващата му прегръдка сякаш трае цяла вечност, но неизменно идва пролетта и всичко се завърта отначало.

Не помни колко бури е преживяло. Колко пъти бурният вятър е връхлитал отгоре му в напразни опити да изтръгне корените му или да пречупи ствола му. Колко пъти тежките дъждовни капки са се забивали като олово в опитите си да пробият крехките зелени листа. А ледените стъкълца на градушката са обстрелвали стъблото му и оставяли по него жестоки следи. Когато беше малко, се страхуваше от бурите; имаше мигове, в които беше сигурно, че този път ще се пречупи, но волята му за живот винаги надделяваше.

Дните му не бяха кои знае колко разнообразни. Събуждаше се, когато първите слънчеви лъчи изникваха иззад блока и погалваха листата му. Малко след това по булеварда се появяваха и първите минувачи. Това всъщност бе и единственото му занимание. Знаеше кой в колко часа отива на работа и кога се прибира, на кой автобус се качва, кога си е купил нова дреха. Можеше да познае по лицето му дали е тъжен или щастлив, или тази сутрин много му се спи. Беше му непонятно как е възможно хората вечно да бързат, а то просто да си стои и да има цялото време на света да ги наблюдава.

Понякога му беше тъжно, че никой не го забелязва. Хиляди хора преминаваха край него всеки ден, а никой не се спираше, за да му каже “Здравей!”, да го попита как му се струват днес слънчевите лъчи, дали всяко едно листенце се чувства добре и няма ли нужда някой да го помилва.

Въпреки това то не се сърдеше. През лятото даряваше щедро на хората своята сянка, в началото на пролетта им нашепваше за нови надежди с разтварянето на първата зелена пъпка, а на есен им предлагаше усмивки в червено, оранжево и жълто, ако някой случайно спреше поглед на него. Даваше им живот, макар нито то, нито те да се замисляха за това.

За да не е прекалено самотно, от време на време разговаряше с вятъра, оставяше го да гали листата му и да се провира сред клоните, оплитайки се във възли, които слънчевите лъчи след това прерязваха. Но вятърът бе непостоянен; идваше и отминаваше, забързан нанякъде, за да играе с други дървета в далечни страни.

И то оставаше само с песента на птиците, свили гнезда в короната му. Единствените верни приятели, които макар и да отлитаха, винаги се връщаха. Отблагодаряваха се за подслона и защитата с прекрасните си мелодии и винаги разказваха интересни неща за местата, до които са летели. Понякога малко им завиждаше за способността да летят и да виждат неща, които то никога няма да види. Но от друга страна, беше благодарно за тази миниатюрна част от света, която му бе дадено да съзерцава.

Всяка сутрин край дървото минаваше едно малко момиче с розова усмивка, което мечтаеше да говори неговия език и се питаше как ли звучи на езика на дърветата “Здравей!”

бутон за сайт