Лесно е да слушаш за световните проблеми по телевизията, радиото, вестниците. Не те засягат. Поне не прекалено дълбоко. Но понякога тези проблеми стават малко по-лични. Като например когато ти отговаряш за командировките, а близо 20 твои колеги не могат да се приберат от Франция, Чехия, Унгария, Румъния… Тогава започваш да се притесняваш – дали ще има места в хотела за още една нощувка, после още една и още една; дали, как и кога най-накрая ще се върнат. Временно се паникьосваш и поради това започваш да правиш и грешки. После поемаш дълбоко дъх и си казваш, че трябва да се стегнеш преди грешките да започнат да стават по-сериозни. Започваш и малко да се ядосваш, когато ти звънят по сто пъти на ден, когато ти звънят в събота в момента, в който тъкмо си си обул обувките, за да излизаш, когато ти звънят в осем вечерта, когато преди секунда си седнал на масата, за да вечеряш. Когато смяташ, че е по-логично след като вече са в хотела сами да си удължат резервацията, а не да се мъчиш да го правиш ти от разстояние. Когато смяташ, че е близко до ума след като са попаднали в грешния от верига хотели, да питат на рецепцията къде се намира този, за който имат резервация, а не да звънят тук с надеждата, че помниш как изглежда картата. Когато…

Докато не осъзнаеш, че колкото и дълъг и изморителен да е бил денят ти, в неговия край ти ще се върнеш удома. И ще легнеш в собственото си легло. Нещо, за което трябва да си много, много благодарен. Защото други в момента нямат този късмет. Това е едно от многото неща, които приемаме за даденост. Като възможността да използваме компютри и интернет; да гледаме телевизия и да слушаме радио; да се возим в коли, автобуси, влакове; да имаме топла вода и електрически крушки. Приемаме за даденост здравето си, способността си да виждаме, да чуваме, да чувстваме. Приемаме за даденост приятелите си и хората, които обичаме. Странно е, но свикваме толкова много и с някои дребни ежедневни неща, които ни се струва, че не забелязваме: бюрото ми е точно срещу прозореца и постоянно виждам и чувам самолетите, които излитат, минават толкова близко; сега ми е странно – тихо и спокойно и ми се струва, че почти ми липсват. А след няколко дни ще се върнат и аз пак ще спра да ги забелязвам.

PS: А когато накрая всичко е наред и видиш хората да се задават към офиса, натоварени с куфари и доста уморени, но все пак усмихнати, облекчението е толкова голямо, че и на твоето лице изгрява усмивка и просто ти се иска да ги прегърнеш всички!

бутони за социални мрежи