Сред клоните на дървото, в което живееше горското духче Капчица, се бе настанило семейство синигерчета. Те долетяха една пролет и си свиха гнездо от клечици, застлано с меки мъхчета и тревички. Капчица обичаше да слуша песните на синигерчетата и да наблюдава как те се стрелкат сред зеление листенца на дървото.

Когато в гнездото се появиха четири яйчица мама синигер позволи на любопитното духче да ги види. Яйчицата бяха малко по-големи от жълъд и изглеждаха като напръскани с кафяви точици. Едно от тях беше по-малко от другите и се стори на Капчица толкова крехко, че й беше трудно да повярва, че от него наистина ще се излюпи пиленце. Но времето минаваше и една сутрин, когато се събуди, Капчица дочу не само песента на синигерите, но и силна врява, идваща от тяхното гнездо. Духчето се изкачи по клоните и надникна в гнездото. От него се подаваха четири малки пиленца с разтворени човчици и неспокойно писукаха. В този момент към гнездото се приближи мама синигер и писукането се усили. Тя носеше в човчицата си мушици, червейчета, семенца и ги разделяше по равно между четирите си деца. Кацаше за миг само колкото да пусне храната в зяпналите им гърла и после отлиташе пак в търсене на нови лакомства за вечно гладните мъници.

Капчица бързо свикна с писукането на новоизлюпените синигерчета и те изобщо не й пречеха да спи. Тя наблюдаваше как мама синигер се грижи с еднаква обич за всичките си деца, дори за онова най-малкото, което се излюпи последно от миниатюрното яйчице. Ден след ден синигерчетата растяха, крилцата им укрепваха, а пухът по телцата им се смени с пъстри перца, обагрени в жълто, зелено и синьо. Дойде време и за първият урок по летене.

Синигерчетата махаха бързо с крилца, а майка им окуражително чуруликаше и кръжеше около тях, показвайки им какво да правят. Едно от синигерчетата успя да се издигне малко над гнездото, след това тупна обратно в него. Братчето и сестричето му също се отделиха леко от гнездото и после тупнаха тежко вътре. Птиченцата весело записукаха и повториха упражнението още няколко пъти. Само най-малкото синигерче не успя да се справи, въпреки че много се стараеше да повтори точно техните движения и не спираше да маха с крилца. Накрая то се разплака, но мама му даде да хапне една мушица и го гушна под крилото си.

- Не се тревожи, утре ще опитаме пак и съм сигурна, че този път ще успееш – каза тя и синигерчето се успокои.

На следващия ден синигерчетата успяваха да се задържат за малко във въздуха и вече не падаха така тромаво, а на третата сутрин мама дори им разреши да излязат от гнездото и да кацнат на един съседен клон. Те бяха много щастливи, че вече могат да излизат и прекарваха целия ден в упражнения по летене. Само най-малкото синигерче все още стоеше в гнездото и махаше безпомощно с крилца, опитвайки се да полети. То беше изморено и тъжно. Толкова дълго бе махало с крилца, че вече нямаше сили за нищо. Искаше да бъде като своите братчета и да подскача весело по клоните. Дори мъничко им завиждаше. А те така се бяха заиграли, че съвсем бяха забравили за него и не му обръщаха никакво внимание. Мама синигер пък беше отлетяла да търси храна и я нямаше да го успокои. Синигерчето заплака.

Една от сълзичките му се търкулна по клончето и капна върху горското духче.
- Хей сега не вали дъжд – учуди се Капчица. – Какво става?
Тя надникна в гнездото на синигерчетата и видя там малкото самотно птиченце.
- Защо плачеш?
- Защото не мога да летя. Виж моите братчета как си играят, а аз стоя тук само в гнездото.
- Не се тревожи. Скоро и ти ще се научиш и ще летите заедно. Не само по съседните клончета, а чак до другия край на гората.
- Не, аз никога няма да се науча да летя, ще си остана завинаги тук в гнездото.
- Не говори така. Крилцата ти може да са още слабички, но бързо ще укрепнат и тогава ще можеш да полетиш и ти. Просто трябва да се упражняваш още малко.
- Но аз вече няколко дена се опитвам и не става нищо. Не се получава. Не мога повече. Не мога да летя.
- Можеш! Просто не трябва да се отказваш! Ако не стане от първия път опитваш пак. Ако си изморено можеш да си починеш. Сега мама ще ти донесе нещо вкусно за хапване, после ще се наспиш хубаво и на сутринта ще пробваш отново, нали? Аз ще съм тук, за да ти помагам.
- Как можеш точно ти да ми помогнеш да летя?
- О, ние горските духчета можем много неща – усмихна се Капчица.

Горското духче отиде да погледа другите синигерчета, които весело си играеха и прехвърчала сред клоните на дървото й.
- Браво! – похвали ги тя. – Съвсем скоро ще можете да летите чак до Слънчевата полянка.
- Аз искам до Големия водопад –обади се едно от птиченцата – мама ни е разказвала за него.
- А не ви ли липсва вашата сестричка? Тя седи самичка в гнездото.
- Тя е още малка и не може да лети и да играе с нас.
- А защо ни й помогнете? Аз мисля, че тя също може да лети като вас, трябва й само мъничко помощ и подкрепа.

На следващата сутрин Капчица стана рано и отиде до гнездото на синигерчетата. Ранобудните птиченца вече бяха закусили и радостно чуруликаха. Щом дойде време за урока по летене, те не отидоха да си играят както винаги, а кацнаха на едно клонче точно до гнездото.
- Хайде! Махай с крилца! Можеш да полетиш! – писукаха те, окуражавайки малката си сестричка.
- Давай! – извика и Капчица. – Не се отказвай! Можеш да се справиш!

Малкото синигерче беше много развълнувано от тази подкрепа. То почувства, че този път наистина ще може да полети и замаха още по-силно с крилца. В началото не се случваше нищо, но след третия опит синигерчето усети как леко се отделя от гнездото. То записука радостно и тупна обратно. После опита отново и отново и макар да не се получаваше всеки път синигерчето вече знаеше, че може да лети и не се отказваше. След още седмица крилцата му вече бяха достатъчно укрепнали и то можеше да лети също толкова добре колкото и своите братчета. Четирите синигерчета бяха неразделни и заедно ходеха до Слънчевата полянка, до Големия водопад и Кристалното езеро и до всички тайни места, които се криеха във Вълшебната гора.

сподели бутон