Беше края на ноември и въпреки студа Звездичка както всяка друга вечер се беше качила на най-високото клонче да гледа звездите. Но тази нощ небето бе покрито от тъмни облаци и колкото и да се опитваше Звездичка не успяваше да види нищо. Изведнъж обаче нещо проблесна в тъмнината. Една малка звездичка се спускаше леко към горското духче докато най-накрая кацна на нослето му.

- Хей, какво си ти? – попита духчето. – Звездичките не са толкова студени.
- Аз не съм звездичка, а снежинка.
- О, зарадва се духчето. – Наистина ли?
- Да, но не винаги съм била снежинка. Някога бях капка вода в Черното море. Плувах с рибите, играех с мидичките и се криех сред водораслите. Но един ден улисана в игри се приближих до брега. Духна вятър и ме превърна в морска пяна, която опръска крачето на едно босо момченце, което тичаше голо по пясъка и се смееше. Слънчевите лъчи ме погалиха и аз се превърнах в пара, която започна бавно да се издига нагоре и още нагоре докато накрая вече не чувах нито шума на морските вълни, нито крясъците на чайките, нито дори ръмжащите мотори на самолетите. Тогава срещнах други свои братя и сестри и заедно си направихме едно пухкаво бяло облаче. Вятърът го подухваше и то пътуваше по небето, обиколихме толкова много места. Минаха месеци, а облачето растеше ли растеше и вече не беше малко, бяло и пухкаво, а сиво и тежко. На мен ми омръзна да обикалям и реших да сляза от облачето, но докато падах надолу ми стана много студено и се превърнах в малко ледено кристалче. Скоро моите братя и сестри също ще дойдат тук. Ето, гледай!

Звездичка погледна към небето и видя хиляди малки снежинки, които се спускаха към земята и блестяха като звездички в нощта. Духчето се прибра на топло в дървото си, а когато се събуди на сутринта всичките му клони и цялата земя бяха покрити със сняг.

споделяне в социални мрежи