Горското духче Гъбчо се прибираше след дълга разходка, когато срещна сърничката Мая.

- Здравей! – поздрави я Гъбчо. – Не трябваше ли вече да си удома? Слънцето залезе и скоро ще стане съвсем тъмно.
- Да – отвърна Мая – но се заиграхме със зайчето Пухчо и не усетихме кога мина времет. Той си тръгна заедно с една светулка, която да му показва пътя. А аз живея съвсем близо, мога да се прибера и сама.
Гъбчо обаче усети, че сърничката е малко притеснена и предложи да я изпрати до тях. Мая с благодарност прие.

- Знам, че в тъмното няма нищо страшно – каза сърничката – но понякога се плаша от звуците и странните сенки.
- Ако се заслушаш внимателно, ще разбереш откъде идват звуците и те вече няма да те плашат. Опитай!
Мая спря и се заслуша. До нея достигна далечното „бу-у-у бу-у-у“ на бухала и плясък от крилете на сова. Някъде край тях пробяга мишле и изшумоля, скривайки се в храстите. Въздухът бе изпълнен с жуженето на буболечки – дребни мушици, бръмбарчета, комари и нощни пеперуди. Но най-силна бе песента на щурците, а някъде в далечината се чуваше и кваканет на жаби. Само птиците бяха замлъкнали и вече спяха.
Мая се успокои и с Гъбчо продължиха напред. Когато минаваха край водопада и образувалото се под него Кристално езеро, той повика сърничката.
- Ела, ще ти покажа нещо. Погледни в езерото!
Мая надникна във водата и ахна. По повърхността на езерото се носеше кръгла луна и й се усмихваше. Леките повеи на вятъра правеха малки вълнички в езерото и изглеждаше все едно луната плува във водата
- Много е красиво! – възкликна Мая и вдигна поглед към небето, за да види и истинската луна, чиито образ се отразяваше във водите на езерото.
- Колко много звезди! – усмихна се Гъбчо, който също гледаше към небето.
- Аз познавам само Вечерницата – това е първата звезда, която изгрява вечер, когато залезе слънцето. – Но когато порасна, мама ще ме научи да разпознавам съзвездията. Тя казва, че по тях мога да открия пътя към дома, ако се изгубя през нощта.
- А виждаш ли онази бяла река, която сякаш тече през небето?
- Да, това е Млечният път. Забелязва се само когато е много тъмно.
- Точно така, и това също са звезди – толкова много, че никой не може да ги преброи дори и да брои цяла нощ. Те са толкова далече от нас, че светлината им се слива в бледо сияние и…

Някъде наблизо изпука клонче, Мая се стресна и се огледа уплашено в тъмнината. Но после се заслуша по-внимателно и долови познати стъпки.

- Мамо – извика сърничката и изприпка напред.
- Мая! Толкова се радвам, че се прибра, бях започнала да се тревожа за теб, сама в тъмното.
- Не бях сама. Гъбчо ме изпрати до тук и благодарение на него разбрах, че ноща може да бъде и много красива. Но все пак обещавам друг път да не се улисвам така в игрите и да се прибирам по светло. Благодаря, Гъбчо и лека нощ! Лека нощ и на теб, мамо!
- Лека нощ, Мая!

сподели бутон