Беше късна есен и всички листа по дърветата, където живееха горските духчета бяха опадали. Само на дървото на Капчица още стоеше едно малко жълто листенце и трепереше от студ.

- Хей – извика му Капчица един ден. – До кога ще стоиш тук? Не искаш ли да отидеш при твоите братя и сестри – виж с какъв пъстър килим са покрили земята около мен.
- Ами искам – вече така ме заболяха ръчичките да се държа за това клонче. А вятърът така силно ме люлее, че ми се завива свят. А и е толкова студено.
- Хайде тогава – скачай!
- А не, не. Погледни колко е високо. Ще падна и ще се ударя.
- Хаха, ти не си тежък като шишарките или жълъдите. Вятърът ще те хване и леко ще те спусне на земята.
- Ами ако ме отвее някъде надалеч, на някое ново и непознато място какво ще правя сам.
- Аз ще го помоля да бъде внимателен и да те остави при твоите приятели.
- О, ами на земята също е толкова страшно. Ако мине някоя сърничка и ме настъпи нали ще ме заболи.
- Ако видя някоя сърничка да приближава, ще я предупредя да внимава къде стъпва. Хайде!
- Аз… Не знам… Може да си постоя тук още мъничко… Или пък ако ми подадеш ръка и…

Капчица се засмя и леко побутна листенцето. То се пусна от клончето и бавно полетя към земята, където беше уловено и прегърнато от своите братя и сестри, които отдавна го чакаха.

На следващия ден братче и сестриче отидоха на разходка в гората заедно с родителите си. Двете деца дълго играха като хвърляха пълни шепи с листа над главата си и се смееха на пъстроцветния дъжд. Малкото жълто листенце също много се забавляваше. Накрая, когато двете деца се измориха и стана време да се прибират, момиченцето си направи букет от листа и щом се прибра вкъщи го постави в красива ваза на масата до прозореца. Малкото жълто листенце в началото се изплаши, но неговите приятели от букета го успокоиха и то реши, че просто трябва да се радва на това голямо приключение, което му се случва.

сподели бутон