Лисичето Ели живееше в просторна хралупа в един вековен дъб, издигащ се близо до Бързото поточе. Лисичето имаше лъскава червена козина, бяло пухче на върха на опашката и меки лапички, с които да стъпва безшумно сред тревите. Ели беше пъргаво и весело лисиче, много обичаше да тича из гората и да играе, но и много лесно се ядосваше.

прикВеднъж Ели излезе на разходка край Бързото поточе и видя, че лисичето Ками, с което бяха приятелки също е там.

- Хей, заела си моето място – извика Ели. – Аз вимаги сядам на този камък, защото от тук най-добре се виждат слънчевите зайчета, които блестят във водата. Камъкът си е мой! Махай се!
- Гората, камъните и поточето са на всички животни – отвърна Ками. – Камъкът не е твой, а днес аз дойдох първа. Поседни там на меката тревичка, поточето се вижда чудесно и оттам. А след малко може да се разменим.
- Не, не искам там. Искам на камъка, той си е мой! – извика Ели и се опита да блъсне Ками.

Двете лисичета се подхлъзнаха, цопнаха в студената вода на поточето и намокриха козинката си. Ели се развика и разплака, а Ками скокна на брега и легна на слънце да се изсуши, обидена от постъпката на своята приятелка. Вместо да се извини, Ели продължаваше да плаче и да вика „Ти си виновна“.

По-късно същия ден Ели намери една паднала ябълка и се заигра с нея като я търкаляше по един стръмен склон. Ками се приближи и помоли Ели да играят заедно.

- Намери си твоя ябълка, тази си е моя – отвърна Ели и хвана ябълката с муцунка, за да е сигурна, че другто лисиче няма да и я вземе.
- Моля те, нека се редуваме – търсих наоколо, но няма повече паднали ябълки, а дървото е твърде високо и не мога да си откъсна.
- Добре – съгласи се с неохота Ели.

Но играта на двете лисичета не вървеше добре. Ели постоянно викаше „Сега е мой ред! Дай ми ябълката! Моя е! Ти вече я търкулна веднъж, сега искам аз много пъти!“ На другото лисиче му стана неприятно, че Ели все вика, мрънка и плаче и затова се отказа от играта и си тръгна.

На следващия ден двете лисичета се бяха разбрали да отидат заедно на разходка.

- Хайде да отидем до Кристалното езеро – предложи Ками.
- Не, аз искам до Тръстиковото блато – отвърна Ели.
- Но то е много далеч, чак на края на гората и мама не ми дава да ходя там без нея.
- Аз искам на блатото!
- Моля те, нека този път е до езерото.
- Не – ядоса се Ели. – Искам на блатото, ти си лоша, няма да ходя никъде с теб – развика се лисичето и хукна разплакано към хралупата си.

И понеже не гледаше накъде тича без да иска се блъсна в горското духче Зеленушка. Тя тъкмо бе тръгнала към Бързото поточе, за да измие в него косите си, които заблестяваха чудно, окъпани от капчиците вода.

- Какво се е случило, че пак плачеш Ели? – попита духчето.
- Ками провали разходката ни, защото не я пускат до Тръстиковото блато.
- А защо не отидете някъде другаде? Важното е да сте заедно и да се радвате на разходката, а не къде точно ще отидете.
- Но аз искам на блатото.
- Не винаги става точно това, което искаме. Понякога трябва да отстъпваме и да се вслушваме в желанията на другите.
- Но Ками вчера беше заела моя камък на поточето и не ми го отстъпи, а заради нея и двете паднахме в поточето, когато я бутнах.
- Твоят камък ли – учуди се духчето. – Камъните са на всички и май е трябвало ти да отстъпиш. Не е хубаво да удряш приятел, още повече за такава дреболия.

Лисичето се замисли и си спомни как веднъж Ками я беше пуснала да се качи първа на Бялата скала, въпреки че Ели се катереше много по-бавно от нея. Друг път приятелката й се беше съгласила да играят на криеница, защото Ели така пожела, въпреки че на самата нея й се играеше на гоненица. Ками дори й беше подарила едно много красиво червено камъче, което беше намерила в поточето, а можеше вместо това да каже, че си е нейно и да не й го даде. Ками почти никога не викаше, не се сърдеше и не плачеше, когато играеха заедно.

- Май трябва да се извиня – каза Ели, като си спомни вчерашната им игра с ябълката.

Лисичето помаха на Зеленушка и се отправи към хралупата на своята приятелка.

- Извинявай, че те бутнах в поточето – каза Ели. – И че исках все аз да търкалям ябълката. Ако все още ти се ходи до водопада и Кристалното езеро, можем да отидем заедно.
- Разбира се, много ще се радвам да дойдеш с мен – усмихна се другото лисиче и замаха весело с опашка.

сподели бутон