Един ден докато Треперливко с интерес наблюдаваше отражението на върбата в Бързото поточе, се случи нещо странно. Бистрите води на поточето внезапно потъмняха, станаха мътни, а после потекоха съвсем кафяви. Дребните насекоми, които летяха край поточето се разбягаха и дори духчето усети лошата миризма, която идваше от потъмнялата вода.

Една сврака, която бе свила гнездо в клоните на върбата на Треперливко, полетя нагоре по течението на поточето, за да провери какво се случва. Когато се върна, тя съобщи на духчето, че в самия край на гората, там, където свършваше магията и започваше светът на хората, е видяла няколко стари ръждясали варела, от които се излива черна течност и попада точно във водите на тяхното поточе. Треперливко се зачуди какво да прави и реши да повика на помощ останалите горски духчета.

- Трябва да спрем отровните води преди да са стигнали до Кристалното езеро – сети се веднага Мъхчо. – Всички животни в гората ходят там да пият вода и ако то се замърси, те ще останат жадни.
- Да извикаме бобърчетата – предложи Звездичка. – Те могат да построят бент преди Големия водопад и да спрат водата.
- Трябва да спрем и изтичането на отровата – напомни Зеленушка. – Само Баба Меца е достатъчно силна да премести варелите. Аз ще отида да я извикам.

Треперливко откри бобърчетата, Зеленушка се отправи към Тъмната пещера, за да потърси баба меца, а останалите духчета се разпръснаха из гората, за да предупредят всички животни за опасността.

Бобърчетата се събраха малко преди Големия водопад. Прегризаха с острите си зъби няколко големи клона и сърничките им помогнаха с копита да ги наредят така, че да преградят пътя на водата. Катеричките събираха от земята стари шишарки и ги подаваха на бобърчетата да запълват с тях дупките между клоните. Славеите, синигерите, свраките и другите горски птици, които бяха добри строители и имаха много опит в правенето на гнездата си, сега носеха клончета, сламки и мъхчета, с които бобрите запълваха пролуките. Мишлетата донесоха за направата на бента счупени черупки от орехи и сухи треви, с които постилаха дупките си. Дори жабите от далечното тръстиково блато пристигнаха, носейки стъбла от папур и тръстика, с които да укпрепят строежа. През това време Кума лиса бе изровила с лапички на речния бряг една голяма купчина пясък и с него бобърчетата запълниха и най-малките дупчици в бента.

Строежът беше готов, а скоро след това животните забелязаха как водата започна да променя цвета си и да потъмнява. Мътната вода бавно се процеждаше през бента. Струпаните клони, шишарки, мъхчета, листа и пясък действаха като филтър, задържаха отровата и не й позволяваха да премине нататък. От другата страна на бента бавно течаха тънки струйки бистра вода. Водопадът съвсем се смали, но езерото беше спасено и животните завикаха радостно, а горските духчета запляскаха щастливо.

Докато другите строяха бента, Зеленушка отиде до Тъмната пещера да повика на помощ Баба Меца. Духчето й разказа какво се е случило и двете тръгнаха нагоре по течението на поточето. Когато стигнаха до варелите духчето се намръщи и запуши носле – толкова неприятно миришеше черната течност, която се изливаше от варелите. Баба Меца ги избута със силните си лапи и успя да изправи варелите, така че вече да не тече от тях. Кумчо Вълчо, който бе чул новината от свраката също дойде на помощ. Той подуши наоколо, за да открие откъде е дошла отровата и накрая стигна до голямата сива река, която се виеше край гората, и която хората наричаха шосе. Заедно с Баба Меца дотъркаляха варелите там, откъдето бяха дошли. През следващия един месец двамата се редуваха да стоят на пост и да пазят поточето, за да не се появят отново опасните варели. Една нощ дойде човек, който търкаляше нещо тежко по земята, Кумчо Вълчо започна да ръмжи и да вие силно, мъжът се изплаши и се върна обратно, а след това вече не се появи.

След като махнаха опасните варели, водата в поточето отново потече чиста и бистра, но бентът остана, защото духчетата се страхуваха, че ако го махнат, събраните в него отрови ще се излеят в Кристалното езеро. Големият водопад вече течеше едва едва и в него не се образуваше дъга, но животните се надяваха, че след няколко години отново ще бъде безопасно да се порадват на истинската му красота.

сподели ме