Още от древността хората са осъзнавали силата на музиката, търсили са я и са я създавали, за което свидетелстват многобройни стари музикални инструменти или рисунки на музиканти, намерени от археолозите. Всички знаят легендата за Орфей, който с музиката, извираща от арфата му, омагьосвал и дивите животни. Не случайно съществува и поговорката „Който пее, зло не мисли“.

Има мелодии, които остават в сърцата ни завинаги, често поради необикновените обстоятелства, при които сме ги чули. Аз съм запазила в себе си четири такива спомена.

Песента „Руфинка болна легнала“, изпята в едно притихнало в нощта родопско селце. Никога не бих могла да забравя силата и трептенето на гласа и думите, който сякаш излизаха от самата душа и сърце на мъжа, който пееше.

Маршът „Радецки“, изсвирен от Виенската филхармония в градините на Шонбрун. Беше по време на безплатния им летен концерт и… валеше дъжд, но беше незабравимо преживяване да слушаш на живо мелодиите, които всяка година на първи януари си гледал по телевизията.

Орфееви скали, близо до кулата Снежанка край Пампорово. Пред теб се разкрива невероятна гледка към Смолянските езера и Родопите, а някъде долу в ниското откриват някакъв фестивал със звук на гайди, последвани от българския химн. Музиката отеква в цялата планина, усилва се от ехото и кара дъхът ти да спре.

И последният спомен е съвсем отскоро, от Прага. Група туристи от Ирландия, явно участници в някакъв хор, наредили се за снимка в двора на Пражкия замък. И така, както са се наредили за снимка, диригентката им дава тон и всички запяват. Постепенно около тях започват да се събират хора, привлечени от магията на музиката. Този универсален език, който всички разбират, независимо от раса, религия, народност. Един съвършен и малко нереален миг – мястото, мелодията, самият факт, че си там, заедно с тези хора, които не познаваш и вероятно никога повече няма да срещнеш. Всички обединени в едно от музиката. Песента свършва. Кратки аплодисменти. И всеки продължава в своята посока, сякаш нищо не се е случило. Но в сърцата на всеки е останал един незабравим спомен.

Баба Марта бързала,
мартеници вързала,
морави, зелени,
бели и червени!

А пък на дечицата,
върза на ръчицата
мартеници чудни
със ресни червени,
да са ранобудни,
да растат засмени!

На мен тази година ми донесе тези две прекрасни мартенички. Първата ръчно изплетена от една колежка. А втората, направена от прекрасните дами, майки на специални деца, от Фелт. Вече за втори път организират благотворителен базар във фирмата, в която работя и в своята Работилничка за чудеса наистина успяват да сътворят чудесни неща!

Нека мартеничките ни донесат много здраве и усмивки!

Томас Холц не само се е замислил по този въпрос, но и е решил да направи нещо. Съвместно с международната организация I plant a tree (Аз засаждам дърво) той решава да засади по едно дърво за всеки блогър, които пожелае да се включи в инициативата и да разкаже за нея на читателите си. От април 2010 до момента по този начин за засадени 710 дървета, което е допринесло за неутрализирането на над 12 тона въглероден диоксид.

Скоро ще има и едно дръвче, засадено от името на Оптимистично :) За да се присъедините към идеята е нужно само да си изберете дръвче (аз си избрах дъб), да пишете за това в блога си и да потвърдите участието си на сайта.

Но всички тези неща са подробности. Дори и да нямаше нито едно от тях, празникът пак щеше да си е все така прекрасен, защото това, което прави празникът истински, са хората. Приятелите, семейството, всички онези любими хора, които дори и само един от тях да отсъства, празникът не би бил същият. Топлината не идва от дървото, горящо в камината, а от сърцата на близките. Светлината не е в пъстрите коледни лампички, а в очите на любимите същества. Светли и топли празници!

В момента нещата се случват така, че в две различни сфери от живота ми съм в две противоположни крайности в това отношение. На едното място усилията ми се оценяват и възнаграждават и то не еднократно, а постепенно, с надграждане; докато на другото – тотално се пренебрегват (като изключим едно „благодаря“, което така си остана да виси във въздуха) и то от доста време на сам, в следствие на което мотивацията да продължаваш да се занимаваш с нещо, което очевидно не води до нищо, пада до отрицателни стойности.

Замислете се за хората около вас. оценявате ли достатъчно това, което правят за вас? И показвате ли им го? Не само чрез думи, а и чрез действия.

Не е много приятно. Никъде нямаше сложен линк, само на едно от местата най-отдолу пишеше „нет“. В единия сайт бяха копирани цели четири материала наведнъж; друг пък явно беше ориентиран към оказване на психологическа помощ на хора, страдащи от депресия или разни фобии. Мислех си да им пиша, като копират поне линк да слагат, но… оказа се, че няма как. Общото между всички места беше, че са форуми или платформи и за да се свържеш с човека, копирал текстовете, трябва да се регистрираш в съответните сайтове. Потърсих мейл на администратор или нещо подобно – на нито един от сайтовете не намерих.

За разлика от всички примери и истории, които съм разказвала за това как човек трябва да прави всичко възможно, за да поправи нещата, които смята за грешни, този път не направих нищо. Има случаи в които наистина не си заслужава човек да си губи времето и нервите, и според мен този случай е такъв. А има и още нещо, за което се замислих по-късно…

Колкото и материали да копира някой, никога няма да има удоволствието от писането, което изпитвам аз. Никога няма да има усещането, че създава нещо ново и лично свое, което може би ще помогне на някой друг да се усмихне. Никога няма да се запознае с прекрасните хора, с които ме срещна този блог и да изживее толкова хубави моменти с тях. Никога няма да участва в телевизионно предаване или да напише книга, или да участва в един толкова вдъхновяващ проект. И никога няма да му се случат всички хубави неща, които все още ми предстоят, благодарение на този блог.

Затова ако случайно ви се случи нещо подобно, не се ядосвайте много. Помислете си за всички онези неща, които имате и които не могат да ви бъдат отнети. Защото могат да ви вземат един текст или някоя снимка, но не и същността на човека, който стои зад тях.

И не забравяйте – „плагиатството е най-висшата форма на ласкателство“.

От известно време това се промени и едва сега разбирам, колко важен, колко прекрасен и вдъхновяващ може да бъде досегът с едни удивителни хора. Всеки от тях се занимава с нещо интересно и смислено, живее пълноценно и е открил своя начин да направи света мъничко по-добър. Всеки от нас разкрива на другите своя малък свят, изпълнен с нови, прекрасни и вълнуващи неща, за които не си и подозирал, и които ти връщат вярата в доброто и ти показват, че щом има такива хора, значи още има надежда. Всеки дава това, в което е най-добър, споделя без да очаква нищо в замяна и всички се учат един от друг и от грешките си. Удоволствието да си част от нещо толкова хубаво е наистина несравнимо, вдъхновяващо и изпълващо с енергия не само за общия ви проект, а и за нещата, с които се занимаваш и за собствения ти живот.

И да, знам, че не е сигурно какво ще излезе от цялата тази история, но точно в момента просто искам да си помечтая и да се радвам на това, което ми се случва, без някой постоянно да ми казва, че няма смисъл и няма да стане. Дори и да е така, удивителните неща, които ще науча и хората, с които се запознах, ще са достатъчни и ще знам, че си е заслужавало.

Покрай тези празници и разни други хубави случки, нещо се поотнесох и от доста време не съм писала тук. Но отсъствието online, значи че ми се случват много (и хубави) неща offline ;)

Миналата седмица бях на едно прекрасно арт-занимание, организирано от Моят цвят и искам да разкажа накратко за него. Беше много интересно – научих повече за значението на цвета жълто и как той влияе на настроението, характера, творчеството и тялото ни. Имаше медитация, писане на кратък разказ по ключови думи, театрални сценки, рисуване с жълти подправки и всичко това придружено с ароматен чай и вкусен ябълков сладкиш с канела.

Трябваше ми малко време да се престраша да си изиграя театралната сценка, но накрая все пак се справих и беше доста забавно. А за рисуването – от години не бях рисувала с пастели, а от подправките пък после цяла вечер ръцете ми ухаеха. Рисунката знам, че е на ниво детенце 1-ви клас, но толкова мога ;) Явно трябва да взимам уроци и по рисуване (освен по шах :D Поне е цветно и слънчево :) Относно медитацията… за първи път участвам в подобно нещо, но мисля, че горе-долу се получи :) Трудно е да се обясни и сигурно е индивидуално като усещане, но след това ми беше толкова леко и спокойно…

Разказите, които писахме, можеш да прочетеш тук – Цветята в старата гора и Разказ за лекотата и спокойствието.

PS: Следващата седмица ще разкажа повече какво съм правила по време на празниците – за разходките ми по разни интересни места, които обясняват дългото ми отсъствие тук ;)

И за да не ми дойде златното в повече, може да се комбинира с жълто и оранжево – за „нискоконтрастна хармония“ или със синьо и индиго – за „разчупване на предразсъдаците и прокарване на нови идеи“. Жълтото като „цвят на разума, вдъхновението и идеите“. Оранжевото – за „баланс между разум и физическо начало“ и като символ на „динамичност и новаторство“. Синьото – за да придаде усещане за „спокойствие, сигурност, инициативност“. И индигото като „елемент на духовност и интуитивност“.

Интересното е, че явно съм си избрала име на блога, което съответства цветово на моето собствено име. Примерно според анализ, правен в същия сайт основният ми цвят е оранжев, който ме характизира с „толерантност, уравновесеност, хармония и обединение, тактичност, естетическо чувство“, но също така и с „прекалено упорство и себеугаждане“ (по-вярно от това не може да бъде). Жълтото, което също е цвят на оптимизма, в същото време е и цветът на моя личен душевен стремеж, както и цвят на пътя ми в живота (според рожденната дата). Като душевен стремеж жълтото ме прави „копнееща за нови знания“ и „разностранно надарена“, но и „склонна да разпилявам енергията си“ (какво да правя – такава съм си ;). А като цвят на пътя на живота жълтото „се противопоставя на отрицателните емоции, защото светлината и топлотата му излъчват оптимизъм и радост“ :)

Като гледам в по-голямата си част съм улучила цветовете на блога в съответствие с цветовете на името, което носи – има си и жълто и синичко. Е малко съм попрекалила с розовкото, но ако се чудиш от къде идва то – цветът на „латентното ми его“ е розов. Това ще рече, че в „състояние на покой и насаме с мечите си“ съм мотивирана най-вече от това да „служа на човечеството“ :) Само трябва винаги да помня това и да не се „напраягам прекалено да постигна целта си“ и ще изпитвам „страхотно чувство на щастие“ :)

Ако ти е станало интересно и искаш да научиш повече за цветовете и как да внесеш чрез тях хармония в живота си, ето къде можеш да научиш повече – Моят цвят.

С това мога да обобщя накратко как мина срещата по повод една годинка от създаването на сайта Усмивка – щастието като път. Споменавала съм и друг път за него – дават шанс за изява на всякакви таланти – писане, рисуване, фотография… И най-вече на хора, които досега не са се осмелявали да споделят с други творбите си. Имат и мрежа от „позитивни сайтове“, от която имам щастието да съм част и в която наистина има интересни места :)

Вярно, бяхме само около десетина души, но за сметка на това бяхме усмихнати като за минимум сто. И накичени всички с такива усмивчици, като тази на снимката. Развеселихме и сервитьорите в кафенето ;) Дори не се караха много за внесената торта. А толкова много вицове за толкова кратко време не бях чувала и наистина не се бях смяла така отдавна. За съжаление на следващия ден не помнех почти нито един, а тези, които помня май не са за малки деца ;)

Радвам се, че реших да отида на тази среща и съм много благодарна за прекрасното настроение. И се надявам на срещата за следващата годишнина да сме още повече хора :) Когато има снимки от събитието ще сложа и линк към тях :)

PS: Ето и обещаните снимки – тук.

PPS: Понеже рождениците освен че получаваха и раздаваха подаръци, а аз вече знам в какви цветни нюанси ми е украсено името, следващия вторник ще разкажа какви са цветовете на оптимизма – малка изненадка ;)

Прекрасни бяха и почивките, през които можехме да разговаряме с презентаторите или интересни хора от публиката, да намерим съмишленици за нашите идеи или да нарисуваме идеята си на плакат, който да залепим в залата. И разбира се неповторимият финал – всеки написа на една хартиена ракета своето пожелание и заедно хврълихме ракетките си да полетят из залата. Не знам до кого е достигнало моето пожелание, но на ракетката, която долетя до мен пишеше „Потърси себе си и когато се намериш, направи света по-добро място за живот. Мир и любов!“

А сега с по няколко думи за част от презентаторите:

Давид Давидов – едно 11-годишно момче, което има собствена фирма и уебсайт – DSD Creations, интересува се от екология; изобщо не се притеснява да излезе пред публика и говори толкова разпалено и убедително, че не може да се сравнява и с много по-големи от него.

Надежда Савова – Едно момиче обиколило света по следите на… хляба. Основало „Хлебна къща св. Христофор“ в Габрово с помощта на която връща на хората удоволствието на дребните неща в живота, удоволствието да създадеш нещо със собствените си ръце. И всичко това заради една мечта – улиците отново да ухаят на прясно изпечен хляб, а не на бензин.

Христо Колев – Едно момче, което е на ти с „тайния живот на молекулите“. И доказа, че когато говориш за наука на достъпен език, тя може да е интересна. Сега знам защо дрехите ни изглеждат по-бели след изпирането с прах за пране, както и че вече съществуват дисплеи, които могат да се огъват в най-различни форми. А от него си имам и една мини-епруветка с жълто-зелена течност, която мени цвета си под различен ъгъл.

Тодор Василев – Едно момче, което само, единствено с помощта на приятели се е заело с основаването на читалище – „Бъдеще сега“. И е успяло! Само е закупило и реставрирало сградата, след като се е преборило със сложни административни процедури, а сега се занимава и с организиране на различни инициативи в читалището.

Велика Янкова – Една приятелка, с която се запознах по време на един друг проект, за който съм писала – „Работи за промяна“. Тя доказва на практика, че и в малко градче като Чепеларе могат да се случват интересни неща – стига сам да си ги организираш. Вълнува се основно от екология и е участвала и организирала инициативи в тази насока. И както каза по време на презентацията – започваш от една малка идея и никога не знаеш до къде ще те отведе.

Момчетата и момичетата от „Йога на смеха“ Представете си зала пълна със сто човека, които крещят високо „Много добре, много добре, йеее!“, танцуват, смеят се на глас и се прегръщат с хора, които не познават. Това ми се случи в събота и беше невероятно!

Трансформаторите – и техните нестандартни идеи за промяна на градската среда – кино на открито, цветна детска площадка, счупена катерушка, използвани като поставка за саксии за цветя и много други идеи, които реализират с малко средства и много въображение.

Сугестопедия – или как да учим чрез емоции. Само ще кажа, че разбрах всичко от 10-минутния начален урок по испански, въпреки че обясниха само 4-5 думи на български, а аз никога не съм учила испански.

И това далеч не са всички! Имаше момиче, което прави от нищо – нещо. Как? С много любов. Създава изкуство от неща, които обикновените хора смятат за отпадъци. Фотограф, които снима застрашени от замърсяване и изчезване места далеч на север. Доброволци към БЧК и WWF. Оркестър от деца започнали да свирят само преди шест месеца, но го правят с толкова много ентусиазъм, че накраха публиката да затанцува. Когато качат видео от различните презентации ще дам линкове и тук :)

Най-ценно обаче си остава личното посвещение на първата страничка и личната среща с организаторите на сайта usmivka.org – най-накрая след толкова разменени мейли по различни поводи. Прекрасно е да срещнеш едни толкова позитивни млади хора, така усмихнати, изпълнени с толкова много енергия и идеи, отворени за предложения и винаги готови да помогнат. След подобна среща, човек остава зареден с много положителни емоции за доста дълго време.

Не знам защо, но след срещата докато се прибирах към нас и чаках на един светофар, един напълно непознат господин със съпругата си ми пожелаха приятна вечер. И наистина беше приятна – дори преживях първата в живота си среща на съседите във входа на блока, където живея – 2 часа – и то без ни най-малко да ми се развали доброто настроение :)

Освен това получих и най-милият мейл от читателка на блога, който някога съм получавала и то отново във връзка с есето „Усмивка на непознат“ :)

Накратко – подарявай усмивки и ще ти подаряват и на теб :)

Няма как да премина плавно във втората част на постинга – затова карам направо. Една приятелка днес ме накара да се замисля колко бързо стават промените в живота ни всъщност. Може да минават часове, дни, дори месеци, които ни се струват скучни и еднообразни и сякаш нищо не се случва, но като вземе да се случи нещо, става ей така – за минута, за секунди даже. И наистина необходима е по-малко от минута, за да се запознаеш с някой. Някой, който после може да се превърне в най-добрият ти приятел или любовта на живота ти. По-малко от минута е нужна, за да се усмихнеш, да целунеш някого, да нараниш, да кажеш думи, за които ще съжаляваш, да изгубиш някого завинаги или да го срещнеш. Дори и най-важните решения в живота си можем да обмисляме с дни, но самото решение дори можем да кажем точно в коя минута сме го взели. И тогава представяш ли си колко дълъг период е всъщност две седмици?! Ще кажеш – какво са две седмици, всичко ще си е все същото като днес. Само, че две седмици всъщност са толкова много време, за което могат да се променят толкова много неща!

Това беше за хубавите идеи, сега – случките…

Настроението ни и отношението ни към света наистина имат удивителната способност да влияят върху това, което ни се случва. Ето, миналата седмица, например, бях в толкова лошо настроение, че просто да не си покрай мен и съответно случките все не бяха хубави или което е по-лошо – просто не се случваше нищо. А тази седмица е точно обратното – още от понеделник съм в прекрасно настроение, усмихната, добричка с хората, ентусиазирана. И ми се случват само хубави неща – разговори, срещи с приятели, неочаквани усмивки от хора, за които тъкмо съм си мислела, положителни отговори. И ми се иска да запазя това настроение поне до уикенда, а най-вече след него. (Благодаря за съветите да внимавам с оптимизма и надеждите – знам, но съветите не действат ;-)

Вярвайте в себе си и силата, която притежавате! Вярвайте в доброто, в любовта, в мечтите си и се борете за тях!

А вие, мъже, обичайте и уважавайте жените до себе си и им дайте свободата да бъдат такива, каквито са!

Когато сивото избяга
и слънце над света проблесне,
тъгата от лицето пада,
да се усмихнеш става лесно.

Градът не ти изглежда грозен,
а неусетно станал цветен.
Не си намръщен и сериозен,
ако в сърцето носиш песен.

И всички грижи и проблеми
разтварят се във светлината.
Очите греят озарени
и по е леко на душата.

А другите го забелязват
и на усмивката отвръщат.
Дори и слънцето ти да залязва
не давай сивото да се завръща!

* Провокирано от „Когато сивото избяга“. Някак много съвпадна с мислите и чувствата ми през миналата седмица и просто така се получи…

Българското знаме

Едно гълъбче бяло
Бяло платно е простряло
Над цялата моя родина
превърната в чудна градина.
Вижте това покривало
тъй неопетнено и бяло
то душите наши пречиства
с обич голяма, лъчиста.
Под него зеленей се тревата
зелени се ширят полята
зелени са даже реките
зелени са на мама очите.
Тъмнеят се горди балкани
от червеното слънце огряни
с червена кръв на герои пролята
е напоена до болка земята.
Три символа гордо се веят
три символа в душите ни пеят.
Бяло, зелено, червено
вей се ти знаме, свещено!

Александрина Валериева Иванова – 10 години

Като момичето, облечено в бяло палто и бял панталон; усмихваше се и изглеждаше като ангел сред всички черни и сиви якета и намръщени физиономии на хората наоколо.

Като мъжът, който пътуваше на съседната седалка в автобуса. Доста възрастен, малко бедно облечен, не беше българин, говореше с лек акцент; поне един час говори с жена си по телефона; наричаше я скъпа и по всяка негова дума личеше колко я обича, колко му липсва и как наистина няма търпение да се прибере при нея.

Като момчето, което пътуваше заедно с малкото си братче; връщаха се от някакво спортно състезание. Изглеждаше наистина загрижено за него и през всичките 6 часа път постоянно го питаше дали всичко е наред.

Още има такива хора и докато продължава да ги има светът ще е прекрасен и всеки ден ще получаваме поне по една усмивка.