Последните две седмици Южният парк е целият в лалета и теменужки. Пълен е с цветове, слънчеви лъчи и усмихнати хора. Изключителна красота! Лалетата са ми любимите цветя, а тук греят в толкова различни цветове  – жълто и оранжево, тъмно червено, бяло, различни нюанси на розовото.

След ремонта паркът е станал много хубав – нови жълти и червени плочки, фонтан, перфектно поддържани лехи с цветя, нови железни пейки и столчета, като от едно време, мостчета над изкуствените езерца, пълни с вода.

Е, вярно, че това е само по централните алеи, но все пак е добро начало. А и паркът е наистина огромен – губила съм се в него и така и не съм пребродила всичките му алеи, така че мога да го твърдя със сигурност. Освен това и по-естествените му полянки, горички и езера също си имат своето очарование – спокойно е, можеш да си поседнеш на тревата и да прекараш там цял ден. Особено сега, когато навсякъде цъфтят кестени. А аз се уча да карам колело :-)

Вчера пък на улицата вървеше едно момиченце и правеше сапунени мехурчета, а те се носеха на няколко крачки след нея като приказен воал. Приличаше на фея в розово.

А тези лалета си ги сапоподарих :-) Просто се влюбих в тях, като ги видях докато си вървях по улицата и после се върнах да си ги взема :-)

В хубавото слънчево време много хора бяха излезли да се насладят на танците на децата и на протичащото паралелно събитие „София диша“. По време на него всеки имаше възможност да се запознае с начина на изработка на различни сувенири от вълна, глина, дърво и сам да пробва уменията си.

Настроението беше прекрасно, навсякъде наоколо тичаха деца в народни носии, подготвяха се за своя танц или пък се разхлаждаха с разноцветни сладоледи в горещия следобед.

Освен това имаше и прожекции на филми, презентации, изложба на фотографии, йога на смеха и дори открит урок по народни танци, в който с удоволствие се включих :)

Паралелно с това в събота следобяд пак в Градинката пред Народния театър беше и инициативата „Разменям мое за твое“, посветена на Международния ден на книгата – 23.04. Аз оставих няколко книжки, които вече съм прочела и се сдобих с други. Прекрасно е да знаеш, че книга, която си прочел и ти е харесала, си е намерила нов собственик и ще зарадва и някой друг освен теб :)

Малко да помечтаеш. Колкото да се увериш, че не си забравил как се прави и че един ден наистина ще превърнеш мечтите си в реалност. Малко да забравиш. Че когато се върнеш те очакват задължения, колкото да събереш сили да се справиш с тях. Малко да се отпуснеш. Колкото да освободиш душата си, очите си и сърцето си, за да можеш отново да видиш и усетиш истински ценните неща. Дори и онези, които понякога малко те дразнят, но без които всъщност не можеш, защото животът ти би бил празен. Малко да помълчиш. Колкото отново да започнеш да чуваш вътрешния си глас и да изслушваш хората около теб, когато имат нужда да говорят.

Всеки има нужда от подобно местенце за бягство. Не е нужно да е далечен град, просто някое тихо и красиво място, където се чувствате добре и което има способността да ви успокоява. Използвайте го от време на време, за да не изгуби магията си и да може винаги да ви дава енергията, от която се нуждаете понякога за презареждане.

През миналата седмица Витоша беше непрекъснато обвита в мъгли и облаци. Но една сутрин ме посрещна кристално чиста със снежни върхове, огрени в бледо розово. Беше абсолютно неочаквано; един от онези мигове, в които красотата на природата направо ти спира дъха. Сякаш времето забавя ход и ти се иска мигът никога да не отлита. Просто не можеш да отделиш очи от запленяващата картина и да направиш крачка напред обратно в сивото ежедневие.

Постепенно розовото избледня и бе заменено от ярко жълто, като течно злато, разливащо се по хоризонта. Интересно ми е колко ли хора забелязват тази красота. Май повечето улисани и вечно забързани я пропускат край себе си. Всяка сутрин, чакайки на светофара на Орлов мост, гледам как поне 10-20 души пресичат на червено в един кратък промеждутък от десетина секунди, в които не минават коли. И всеки път ми се иска да ги питам за къде са се разбързали толкова. И защо? И струва ли си риска? Не можем ли да спрем само за няколко секунди да се полюбуваме на красотата на природата и да започнем деня с усмивка?

В такива дни градът е сам и тишината отеква в ръмженето на случайните автомобилни двигатели, приближаващи и отдалечаващи се секунди след това, едниствено с целта да подчертаят тишината оставаща след тях и и да те накарат да се питаш чул ли си наистина техния звук или преминаването му е било просто мираж.

В такива дни улиците са невъзможно празни. Светофарите на Орлов мост светят червено ненужно дълго, за да пропуснат през кръстовището неминаващи от там коли, които в момента са се материализирали някъде по крайморските или планинските ни пътища. В такива случаи денят не бърза да се събуди и се измъква изпод завивките на тъмнината преднамерено бавно. Слънчевите лъчи сякаш се разливат по-щедро, на талази, оставайки по-дълго в онзи вълшебен миг между нощта и разгара на деня.

Времето, усетило, че днес никой за никъде не бърза, си позволява да забави ход и поема дълбоко дъх на бавен каданс, прорязвайки деня на серия от запечатващи се в съзнанието кадри, които утре ще бъдат невъзможни. Затворените витрини на магазините. Свободна седалка в метрото. Огреният от слънцето асфалт на булевард Евлоги Георгиев. Блестящите снежинки, недокоснати от хората. Обляната в розово Витоша.

От тази година за коледния дух, поне в София, допринася и Коледния базар, който е съвсем като тези във Виена, дори надписите на дървените къщички са на немски. Греяно вино с невероятен аромат на билки, плодови пуншове за децата, вкусни сладкиши с ябълки и стафиди, горещ чай със сладък мед.

Много красиви стъклени и дървени играчки за елха; истинска латерна от която звучат коледни песни; въртележка и куклени театрални представления за децата. Дървени масички и столчета от слама. Изобщо пренасяш се в един съвсем друг свят с много настроение и искрени усмивки.

И Коледата вече не ти се струва така далечна. Напротив! Ей сега ще почука на вратата :)

… с кристално чисто небе и полупрозрачни облачета, разпилени по хоризонта…

… с контраста на вечнозелените гори и случайно поникналите сред тях широколистни дървета в своята огнена есенна окраска…

… с треперещите от полъха на вятъра златни листенца, погалени от последните слънчеви лъчи…

… със спокойствието на съзерцанието и пленяващите погледа цветове, със слънчевите усмивки, топлите прегръдки и шепотът на гората.

Тихо е, и спокойно. Без скорост; застинало в един безкраен миг на съзерцание. Знаеш, че след миг това ще бъде само спомен и затова се наслаждаваш на всяка секунда; стремиш се да запомниш всеки детайл и светът ти се струва малко по-хубав, отколкото е.

Откраднете си и вие един слънчев миг и… тихо! да не развалите магията.

От тогава е минало мого време. Не помни колко лета и зими е преживяло. Всяка пролет слънчевите лъчи го изтръгват от сковаващата прегръдка на зимата. Пробягват по гладката му кора в една гъделичкаща топла милувка. И размразяват живителните сокове, които потичат в него, устремени към върха, за да избухнат в една ослепително зелена корона. Всеки лист приема изпепеляващите летни лъчи с благодарност. Поглъща част от светлината, за да я превърне в живот, а останалата – отразява в една трептяща зелена феерия. С неизменния ход на сезоните, прогорените от слънцето листа придобиват цвета на карамелизирана захар и в един кратък миг короната пламва в червено, което започва плавно да се сипе по тротоарите в носени от вятъра огнени искри. С отронването на последното листо, есенният вятър се оплита в голите клони, докато дъждът измива и последната следа от лято. Зимата пристига с една-единствена снежинка, която не успява да се улови за гладката кора. Но скоро след нея идват хиляди и покриват нежните клони с онзи брилянтен бял шал, който изумява със своята красота и ефирност, но така и не успява да стопли. Вледеняващата му прегръдка сякаш трае цяла вечност, но неизменно идва пролетта и всичко се завърта отначало.

Не помни колко бури е преживяло. Колко пъти бурният вятър е връхлитал отгоре му в напразни опити да изтръгне корените му или да пречупи ствола му. Колко пъти тежките дъждовни капки са се забивали като олово в опитите си да пробият крехките зелени листа. А ледените стъкълца на градушката са обстрелвали стъблото му и оставяли по него жестоки следи. Когато беше малко, се страхуваше от бурите; имаше мигове, в които беше сигурно, че този път ще се пречупи, но волята му за живот винаги надделяваше.

Дните му не бяха кои знае колко разнообразни. Събуждаше се, когато първите слънчеви лъчи изникваха иззад блока и погалваха листата му. Малко след това по булеварда се появяваха и първите минувачи. Това всъщност бе и единственото му занимание. Знаеше кой в колко часа отива на работа и кога се прибира, на кой автобус се качва, кога си е купил нова дреха. Можеше да познае по лицето му дали е тъжен или щастлив, или тази сутрин много му се спи. Беше му непонятно как е възможно хората вечно да бързат, а то просто да си стои и да има цялото време на света да ги наблюдава.

Понякога му беше тъжно, че никой не го забелязва. Хиляди хора преминаваха край него всеки ден, а никой не се спираше, за да му каже „Здравей!“, да го попита как му се струват днес слънчевите лъчи, дали всяко едно листенце се чувства добре и няма ли нужда някой да го помилва.

Въпреки това то не се сърдеше. През лятото даряваше щедро на хората своята сянка, в началото на пролетта им нашепваше за нови надежди с разтварянето на първата зелена пъпка, а на есен им предлагаше усмивки в червено, оранжево и жълто, ако някой случайно спреше поглед на него. Даваше им живот, макар нито то, нито те да се замисляха за това.

За да не е прекалено самотно, от време на време разговаряше с вятъра, оставяше го да гали листата му и да се провира сред клоните, оплитайки се във възли, които слънчевите лъчи след това прерязваха. Но вятърът бе непостоянен; идваше и отминаваше, забързан нанякъде, за да играе с други дървета в далечни страни.

И то оставаше само с песента на птиците, свили гнезда в короната му. Единствените верни приятели, които макар и да отлитаха, винаги се връщаха. Отблагодаряваха се за подслона и защитата с прекрасните си мелодии и винаги разказваха интересни неща за местата, до които са летели. Понякога малко им завиждаше за способността да летят и да виждат неща, които то никога няма да види. Но от друга страна, беше благодарно за тази миниатюрна част от света, която му бе дадено да съзерцава.

Всяка сутрин край дървото минаваше едно малко момиче с розова усмивка, което мечтаеше да говори неговия език и се питаше как ли звучи на езика на дърветата „Здравей!“

Сега отново имам своето малко късче от небето. Е, не гледам към Витоша, но е по-добре от това да надничам в апартаментите на съседите, както беше преди. Не знам след колко време ще почне поредният строеж в празния парцел пред блока, но ще се радвам на хоризонта докато мога.

Най-красиви са залезите. Всеки път различни. Понякога нежни и полупрозрачни. Портокалово-оранжеви. Друг път преливащи във всички нюанси на виолетовото. Розови, като бърза целувка. Или огнено червени. Заслепяващи. Променящи се за секунди. И водещи след себе си нощта…

А ето и няколко леко размазани снимки от откриването (съжалявам, че нямах фотоапарат и на следващата вечер, когато участниците бяха доста по-атрактивни):

се получи цяла цветна градина, сред която човек може с удоволствие да изпие сутрешното си кафе или да прекара една приятна вечер, наслаждавайки се на залеза.

Именно западното изложение и силното слънце ме притесняваха малко и затова реших да пробвам да оставя цветята почти изцяло на сянка. Оказа се, че им харесва и като са тръгнали да цъфтят – няма спиране. Дано продължават в същия дух цяло лято :)

А сега оставям малко снимки (за цял екран, натисни бутончето отдолу най-вдясно)

В малката тухлена постройка на снимката живеят две семейства. Имат деца – момичета и момчета на възраст между 4 и 10-тина години. Входът е откъм ламаринените заграждения в дъното. Кафявото пространство пред къщата е дворът им – пясък и бетон, насипан от близките строежи. Затова трева там не расте; или почти.

Момчето често играе на двора с една топка – вероятно една от малкото им играчки. От време на време се смилява и дава топката на сестра си. Иначе тя само се разхожда из двора, хванала баща си за ръка. Родителите често играят с децата си.

Понякога някои от възрастните се връщат късно вечер. Работят. Мъжът винаги излиза да посрещне жена си, когато се прибира. И винаги се целуват. Тихи са. Когато е топло и слънчево изнасят една масичка и вечерят навън. Дори и тогава музиката им не е силна или натрапчива.

Не знам дали са щастливи, но отдалеч изглежда така, въпреки че нямат почти нищо. Изглежда, че се обичат. А децата растат в своя мъничък двор, където са свободни да тичат на воля. Може би не им е нужно повече, за да са щастливи.

Въпрос на време е къщата им да бъде разрушена и на нейно място да се издигне поредната многоетажна кооперация. Вероятно ще получат малък апартамент в нея. Но къде ще живеят докато блокът бъде построен? И дали ще бъдат по-щастливи затворени в апартамент? Не зная…

Бях започнала да говоря за паметника… Посветен е на Одринската епопея по време на Балканската война и е истинско съвпадение, че и улицата ми носи същото име. Като по-любопитна и особено на тема история, потърсих повече информация. Обсадата на Одрин продължава половин година – от октомври 1912 до март 1913г. и превземането на града е основната причина за сключване на мир по-късно.

Одрин е обсаден още в първите дни от войната от българска армия, към която по-късно се присъединяват и сръбски части. Декември и януари преминават във временно примирие, което обаче е прекратено от новите управляващи, извършили преврат в Османската империя.

Разузнаването на разположението на османските позиции се извършва от самолети, които прелитат над града. При полетите са пуснати и бомби, насочени срещу гара Караагач. Райна Касабова пък става първата жена в света, извършила полет във военни условия, след като заедно с пилота подпоручик Калинов пускат позиви над града.

Щурмът срещу Одрин започва в 3 през нощта на 24-ти срещу 25-ти март, като турските войски са заблудени, че атаката ще бъде от юг (там е българското командване и артилерията), докато всъщност основната част от войските нападат от изток. Под прикритието на нощта, със свалени от униформите метални части и увити в плат подкови на конете, за да не отразяват лунната светлина, българските войски напредват към града, заглушавайки телеграфната връзка на противника.

Превзета е предната защитна позиция и следващата нощ артилерийският обстрел продължава. Благодарение на артилерията и сапьорите са преодолени многобройните телени заграждения и над първия османски форт – Айджиолу се издига червен фенер – знак за прекратяване на огъня, даден от превзелите укреплението български войски. Рано сутринта на 26-ти март един от защитниците предава съобщение по телеграфа, че е паднал и вторият форт – Айвазбаба. След атака „на нож” са превзети останалите пет форта и войските навлизат в града.

До обяд е преодоляна и последната защитна линия и Михо Георгиев издига българското знаме над Селим джамия. Ръководителят на османските войски – Шукри паша предава сабята си на командващият българските войски – генерал-лейтенант Никола Иванов. Две седмици по-късно – на 12.05 е подписано примирие, а на 30.05 – Лондонският мирен договор.

От доста разнообразната програма през юни може би не бях избрала най-подходящия ден – Американска музика, нещо напълно непознато за мен. Но пък и нещо ново и различно, и със сигурност интересно. Като са започне от афро-американската музика, въплъщаваща мечтите на хората за свобода, през музиката на имигрантите от Латинска Америка с нейните горещи ритми и се стигне до музиката на Бродуей.

Въпреки лекото закъснение в началото, организацията е добра – осигурени са малко столове за публиката (който доста бързо се заемат), но освен тях има и разноцветни възглавнички, благодарение на които спокойно можеш да се разположиш където си поискаш. Организаторите се бяха погрижили и да защитят музикантите от евентуален дъжд (макар да се съмнявам, че чадърчето би издържало на вятъра), но за щастие до такъв не се стигна :)

Хубаво е, че сред публиката имаше и много млади хора, както и деца, които май се забавляваха най-много. Точно до мен едно момченце на 3-4 годинки не спря да танцува през цялото време, а и по-голямата му сестра също. Предизвикаха доста усмивки сред публиката :)

Накратко целта е да се създаде позитивна медия (онлайн, с възможност за разпечатване на вестник на хартиен носител), в която хора ще споделят информация за различни хубави неща, случващи се в България. За да се превърне от идея в реалност има нужда от автори, преводачи, програмисти, които да създадат сайта, както и дизайнери.

Вместо да ви преразказвам, най-добре е сами да прочетете повече за проекта, така както го разбира неговият автор – Отворена позитивна медия. Всякакви идеи, помощ и подкрепа са добре дошли.

Градът се събужда, всеки бърза в своята си посока. Има динамика, скорост. Можеш да се влееш в нея или тихо да я наблюдаваш отстрани. и в двата случая има нещо приятно.

Всяка сутрин минавам край езерото Ариана и нещо все ме влече в тази посока, вместо към работа :) Свежестта и тишината на Борисовата градина в ранното утро са неустоими. И идеята за едно горещо кафе, изпито на една пейка сред зеленината, докато наблюдаваш забързаните минувачи, минаващи покрай теб, ми се струва значително по-привлекателна от бюрото в офиса. Някой ден ще стана по-раничко и със сигурност ще превърна тази идея в реалност :)

Как да устоиш ;)

Една къща се нуждае от докосването на женска ръка или от присъствието на дете, за да може да бъде наречена дом.

Не помня от къде е този цитат; записала съм го в едно от старите си тефтерчета – явно навремето ми е харесал.

Големите пространства могат да бъдат много тихи и празни, ако няма с кого да ги споделиш. Можеш да ги запълваш с вещи, но това не променя нещата. Не помагат и звукът от включения на произволна програма телевизор, нито шумът от улицата или съседните апартаменти.

Освен от присъствие, пространствата се нуждаят и от лични вещи, за да не са стерилни. Влизала съм в стаи, които макар и пълни с мебели, изглеждат празни – като извадени от брошура на хотел; не можеш да разбереш нищо за човека, живеещ тях.

Моята не е такава. Чрез личните неща я правя своя и се замислям, че случайно влязъл в нея човек, може да узнае доста неща за мен. Видно е, че обичам да чета по изпълнените с книги рафтове и книгата, забравена върху малката масичка, затворена – винаги намирам докъде съм стигнала. При по-внимателно вглеждане на наблюдателя навярно ще му се стори странна комбинацията от отминалото увлечение по Коелю, няколко книжки втора-ръка с изтъркани корици от поредицата на Агата Кристи, големия брой романи от съвременни български автори и класиката „Пътеводител на галактическия стопаджия“.

Освен четенето, е очевидна и любовта ми към пътешествията – многобройните магнитчета от различни страни са ясно доказателство за почти всяко място, извън България, което съм посетила. Не липсват и обичайните за всяка женска стая плюшени играчки и цветя (чиито брой тепърва смятам да се увеличава).

Какво ли може да разкаже твоят дом за теб?