В предишния постинг от поредицата, обясних какво представлява Дилемата на затворника и рационалното решение на тази дилема. Теорията обаче не винаги съвпада с поведението на хората и те не винаги избират най-рационалното на теория решение. Експерименти с участници показват, че при многократно проиграване, ако участниците веднъж успеят да си съдействат взаимно, обикновено това продължава до края на играта.

Робърт Акселрод организира компютърно състезание, за което участниците разработват програми с различни стратегии за игра на “Дилемата на затворника” с цел да установи коя стратегия дава най-добри резултати в дългосрочен план (при множество проигравания). Програмите варират според своята първоначална враждебност, склонност да прощават предателствата и други характеристики и “играят” всяка срещу всяка достатъчно голям брой кръгове.

Резултатите показват, че в дългосрочен план “алчните” програми, интересуващи се единствено от себе си, постигат много по-лоши резултати от тези, които са по-склони към сътрудничество. Най-добър резултат постигнала стратегията “каквото повикало, такова се обадило”. При нея стратегията е винаги да се съдейства при първото проиграване, а от там нататък да се повтаря решението на противника от предходния кръг. В зависимост от ситуацията малко по-добър резултат може да се получи при същата стратегия, но с прощаване на предателство (в 1 до 5% от случаите) с цел прекъсване на поредица от кръгове, в които играчите взаимно се предават.

Според мен тази стратегия е добра не само в играта, а може би и като поведение в живота. Отношенията ни с другите хора приличат на това многократно проиграване на тази игра. В хода на живота срещаме различни :играчи” и “играем” с тях – някои са добри с останалите, други пък гледат да извлекат максимална полза единствено за себе си. Дори и да си мислим, че виждаме някого само веднъж и напълно случайно, не можем да сме сигурни кога животът отново ще ни срещне с него напълно неочаквано. Затова е добре да започваме винаги отношенията си с добронамереност и да се доверяваме на човека срещу нас. Или поне да не се опитваме да го съдим още от самото начало. В същото време не трябва и да сме прекалено добри и непрекъснато да прощаваме грешките му или опитите му да ни излъже – все пак в поговорката “каквото повикало, такова се обадило” има нещо вярно. Което разбира се не означава, че и ние от своя страна също трябва да започнем да се държим зле с него и да се опитваме да го измамим. Просто оттегляме доверието си към него и продължаваме нататък. Е, понякога можем и да простим едно-две прегрешения, ако видим, че човекът наистина се е променил, но не и да правим това постоянно и да се оставяме да ни излъже отново.

И така, след като дори теорията доказва, че в дългосрочен план имаме полза от това да сме добри, защо наистина не се опитаме да бъдем такива.

Цялата поредица можеш да прочетеш тук – Теория на игрите.

социални мрежи