Донякъде е вярно. Наистина трябва да се научим да ценим това, което имаме. Постоянно се оплакваме, че сме зле, че все нещо ни липсва, все не ни достига. Непрекъснато искаме още, а когато го получим се оказва, че и то не ни е достатъчно и пак сме недоволни. Мислим единствено за това, което нямаме, без да видим всички хубави неща, които имаме. Често не забелязваме, радостта, щастието, красотата, които са до нас всеки ден, а те понякога са толкова крехки и лесно можем да ги загубим. Когато изчезнат – стъжаляваме, но вече е прекалено късно. Затова трябва да изживяваме истински всеки един момент преди да е отлетял.

Да се радваме на това, което имаме обаче не означава, че не трябва да се борим за нови неща. Необходима ни е цел, мечта, към която да се стремим, за която да се борим и която да ни дава смисъл и надежда за бъдещето. В противен случай настоящето се превръща в сиво ежедневие, навик – всичко си е същото, нищо не се променя. А и няма как да се промени ако в нас липсва стремежа към нещо ново.

„Това, което ни спира да преследваме мечтите си не е нежеланието да се борим за тях, не е страхът от промяната и неизвестността, а страхът да не изгубим това, което вече имаме.” Не помня къде съм чела тези думи, но може би има нещо вярно в тях. Може би понякога рискът да тръгнем да гоним дивото си заслужава.

Нека се радваме на това, което имаме, на радостите, които ни носи настоящият момент, но нека не забравяме и мечтите си и не спираме да се борим за тях.

Останалите постинги от поредицата можеш да прочетеш тук – Поговорките.

споделяне на връзка