Пристигаме във Венеция по вода; напълно в духа на града. Час и половина през спокойната венецианска лагуна, от където можеш да зърнеш морето само за миг. През цялото време се движим успоредно на сякаш безкрайно дългия, но широк едва 3км. остров Пелестрино.

Покрай крайбрежната му алея (навярно единственото шосе на острова) са наредени като по конец разноцветни двуетажни къщички, чиято стройна редица се нарушава само от високите върхове на катедралите.

Корабчето ни оставя на малкото пристанище и тръгваме успоредно на брега към двореца на Дожите. На всеки 50-100м. алеята е прекъсната от поредния канал и изградения над него мост.

Първата забележителност, към която се насочваме е паметникът на Виктор Емануил. На него са представени и богинята Нике и крилатият лъв – символ на Венеция (сразени по време на войната и в победна поза след сключването на мира и присъеднияването на Венеция към обединена Италия). В миналото паметникът се е намирал на площад Сан Марко, но са сметнали за недопустимо на площада на този светец да има паметник на друг и са го преместили на крайбрежната алея. Как се мести тежащ няколко тона паметник макар и само на няколко стотин метра не ми е много ясно.

Дворецът на Дожите поразява със своята белота на фона на слънчевото ярко синьо небе. Но истинската му красота се крие вътре. За да й се насладите на спокойствие ви трябва поне един ден (още повече, че вътре може да се влезе само с комбиниран билет за още няколко музея, валиден три месеца). За единия час, прекаран вътре, видяхме само малка част от удивителните картини и фрески, покриващи стените и таваните на огромните зали. Най-голямо впечатление на мен ми направиха интересните безцветни фрески, изрисувани само в различни нюанси на сивото – създават изключително добра оптическа илюзия за триизмерност и ако не се загледа внимателно, човек с лекота би могъл да ги приеме за част от многобройните гипсови орнаменти, украсяващи тавана и стените. Обикновено са поставени в центъра или по края, като рамка на цветните картини и наистина за първи път виждам използвана подобна техника.

В двореца на Дожите се помещават и няколко музея, включително на старинни военни униформи и оръжия, а вероятно и други. Едно предупреждение – ако влезете вътре и имате ограничено време, предвидете си поне 15мин. за излизане. Човек като влезе веднъж следва точно определен маршрут, указан с преградни въженца и стрелки, така че е невъзможно да го разгледате наполовина и просто да си излезете – щете, не щете ще трябва да минете през целия. А това при нас включваше 10-минутно бягане през… затвора в подземията на двореца – един безкраен каменен лабиринт от изкачващи се и спускащи се стълбички, тесни коридори и тъмни килии. Като Форт или едно от онези състезания, в които хора обикалят из целия свят в търсене на указание за следващия град. Забавно; поне от днешна гледна точка. А и усещането, когато най-накрая излезеш в обления в слънчеви лъчи вътрешен двор на двореца, е прекрасно.

На площада пред двореца се намират две високи колони; на върха на едната е поставен крилатият лъв – символ на града; а на другата – статуя на св. Теодор Стратилат, пробождащ с копието си змея. Светецът е почитан във Венеция подобно на св. Георги при нас. Мощите на св. Теодор Стратилат всъщност са откраднати от венецианците от България, от Несебър, и до днес се пазят в града. Смята се за носещо нещастие да се стои точно между двете колони, защото в миналото там са били изпълнявани смъртните наказания.

В катедралата Сан Марко така и не влязохме, заради безкрайната опашка, на която решихме, че не си заслужава да висим предвид ограниченото време. А и по мнение на влизали вътре там си е пълна тъмница и почти нищо не може да се види. Следващия път може все пак да се пробваме :) Катедралата отвън е наистина красива, макар малко да се губи, притисната от околните сгради.

Мозайките по фасадата описват как тялото на светеца е било пренесено в града след смъртта му – скрито в кош, пълен със свинско месо, за да избегне проверка от мююлманите. Най-отгоре отново е изобразен крилатият лъв, а под него се намират четири бронзови коня (отмъкнати от Византия навремето).

Точно до катедралата се намира т.нар. Хартиена порта – мястото, където в миналото са били излагани всички новоприети закони, за да могат жителите на града да се запознаят с тях. На върха й е поставена статуя на богинята Темида, а под нея са Сан Марко и венецианският лъв, поставил лапа върху евангелието, символизиращ по този начин върховенството на законите. Точно на ъгъла на тази порта е поставена друга статуя – на четирима войни; изработена от кафяв камък. Ако се позагледа човек би забелязал, че кракът на един от войниците е мраморен. Това е така, защото статуята, при кражбата й от Византия (явно е било любимо занимание на венецианците да си прибират каквото им хареса от другите страни), е била счупена. Едва години по-късно намират липсващия крак и днес той се пази в музей в Истанбул.


Площадът Сан Марко. Би било интересно да се види празен, без тълпите туристи, само със спокойно разхождащите се по него гълъби. Докато в Двореца на Дожите фреските създаваха усещане за триизмерност, тук е точно обратното – дългите редици колони, ограждащи площада от двете страни, в далечината изглеждат като нарисувани. В случай на проливни дъждове или силен прилив нивото на морето се вдига и водата избива през шахтите, заливайки площада. Когато пристигнахме сутринта покрай тях се бяха събрали солидни локви, които следобяд вече бяха спаднали и пресъхнали.

Но магията на Венеция не се състои във всички гореизброени неща. Не. Красиви дворци, величествени катедрали и изпълнени с пъстър народ площади, можете да видите навсякъде по света. За да откриете истинската Венеция, трябва да навлезете в сърцето на града; да се изгубите сред безкрайния лабиринт от канали, тесни улички, семейни ресторантчета, надвиснали току над водата цветя от балконите, мостчета, водещи право във входната врата на нечий дом. Да вървите без цел и посока, без да бързате, докато напълно изгубите ориентация за пространство и време.

И някъде там, когато в съзнанието ви се промъкне мисълта, че се намирате в град без автомобили, в който градския транспорт включва не трамваи и тролеи, а лодки; и когато осъзнаете, че трите, къщи, издигащи се пред вас само на метър-два една от друга, реално са разположени на три отделни острова.

Някъде там може да се каже, че сте се докоснали до истинската Венеция – онази единствена по рода си и романтично пленяваща ви завинаги. Онази, която ще ви накара да искате да се връщате тук отново и отново и да се губите из лабиринтите й без дори да се интересувате дали имат изход.

социални мрежи