След отварянето на КПП Златоград, морето е така да се каже на една ръка разстояние, макар че 80-те километра се изминават за близо два часа (с микробус – организирана екскурзия; определено по-добрият вариант). И има защо – пътят се вие на невероятна височина с невероятен наклон и е невероятно тесен – струва ти се, че всеки момент ще полетиш над надиплените планини, които се разкриват пред погледа ти. Морето на Миродато е кристално чисто. Можеш да влезеш много навътре, а водата не ти стига и до коленете, което е идеално за хора, като мен, които не могат да плуват.

Но стига толкова море, все пак сме тръгнали на планина. И следващата ни спирка е крепостта Устра край с.Устрен. Крепостта е строена през 10-ти век, но най-развита е през 13-14-ти. Голяма част от крепостните стени са добре запазени и на места достигат до 10м. Но това са само факти, а когато се качиш горе, просто забравяш за тях. Има един час изкачване до изоставената хижа – стабилна триетажна сграда, от която последните туристи сякаш са си тръгнали едва вчера. След кратка почивка, от там до крепостта е още около половин час по доста стръмна пътека. След като прекрачиш през дупката в крепостната стена, разбираш, че усилията са си заслужавали. Когато се качиш толкова високо, всичко покрай теб изчезва. Сам си и по-високо от теб летят единствено орлите. Не виждаш пътя, от който си дошъл, не виждаш пътя, по който ще слезеш. В капан си между тези крепостни стени, разрушени от времето, за да отворят място за простора на небето; но никога не си се чувствал по-свободен. Тук можеш да летиш. Тук времето не съществува. Всичко е спряло в един безкраен момент в синьото на хоризонта и по камъните преминават единствено сенките на облаците и ехото от стъпките на случайни туристи.

Село Кушла се намира само на около сто метра от Гръцката граница и до него може да се стигне само по черен път. По програма за временна заетост жителите на селото запълват дупките му… с пръст, която следващият порой отнася и временната заетост се превръща в постоянна. Селото е известно с мумиото – черна пръст, която казват, че лекува ставите. Но ние сме тук и заради природата и добре, че са местните хора, за да ни я покажат. Табели и маркировка няма и планината може да ти разкрие своите тайни само с напътствията и родопския говор на някоя баба от Кушла. Тук планината е различна. Почвата е суха и камениста. Горите са по-редки и короните на буковете са рехави; използват шумата им за храна за животните през зимата. Оградите са от камък. Но усещането, че хората са прекалено потайни и предпазливи, е измамно. Зидовете от подредени един върху друг камъни, дори нескрепени с хоросан, с а не по-високи от половин метър. С тях хората ограждат ливадите си, за да задържат малкото плодородна пръст. Често дори насипват допълнително пръст отгоре, за да има в какво да посеят семената. Ограждат с камъни деретата, за да не отнася водата пътеките и почвата. Като им остане на хората свободно време от земеделската работа, вземат и редят камъни. Колко от вас биха прекарали свободното си време по подобен начин? Накрая стигаме до причудливите скални образования. Повърхността на каменният мост прилича на оранжева пореста гъба и не можеш да спреш да се чудиш как природата извайва подобни форми. На връщане покрай пътя до една беседка попадаме на гнездо на черни щъркели високо в скалите над нас. А в краката ни тръгва да се разхожда костенурка. Още има места, недокоснати от хората, където дивите животни са на свобода.

Едно такова място е и последната ни дестинация – стопанство Кормисош. Преди да стигнем до него минаваме през връх Свобода и може би над 100-те чешми по пътя за него – по една на всеки завой (а на някои и по две) и всичките различни и доста впечатляващи с дизайн и размери. Гледките от връх Свобода са красиви, макар усещането от изкачването да се губи заради каменните стъпала, направени чак догоре. На върха се намира гробницата на Ени Хан Баба, като текето е най-високо разположеният храм в България – 1993м. Информация за него има в интернет, но е доста противоречива – според едни той е завладял Родопите, а според други данни, това не може да е исторически вярно.

От връх Свобода следва спускане (парадоксално) до с.Манастир – населеното място с най-голяма надморска височина в България. И от там с кратки спирания за любуване на природните забележителности, право в една малка вила в дебрите на планината, напълно отдалечена от всякакви населени места. Забравете за всичко останало, тук е най-красивата гледка, която някога можете да получите от който и да било балкон по света. Колкото и да ми се иска, не мога да ви разкрия тайните на това кътче от земята. Просто защото не могат да бъдат описани, нито дори предадени чрез снимка. Никога няма да има толкова добър фотоапарат и никога няма да бъдат измислени думи, които да опишат подобно изживяване и чувствата, които го съпътстват. Подобни неща се изживяват истински само веднъж. Оставям ви да откриете тайната сами…

Снимките този път са повече и затова ги оставих накрая. За да ги видите на цял екран натиснете квадратчето най-вдясно.

from .

социални мрежи