Ваканцията приключи, а след като разгледаха снимките ми от нея, повечето хора възкликнаха “Леле, изтървахме те за две седмици и ти си се развихрила!” Като се замисля, май е така. Предпочитам активната почивка пред дългите часове на плажа. И ето с какво запълних тези свои десет дена…

Качих се с кон на Ком. Не се качвам за първи път на кон, но за първи път – сама. Малко плашещо е, но само в първите моменти. После разбираш, че каквото и да правиш, конят си прави каквото иска. Пие му се вода – спира на чешмата; пасе му се – запрашва през поляната. И иди обяснявай на Веси (коня), че пътят не е от там. Всъщност конете сами избират най-правилния път, така че е добре да ги оставиш без да се намесваш много. Изкачването на места беше доста трудно и направо се чудиш как се справят и то с такъв товар на гърба си. До самият връх Ком (този в Родопите, не в Стара планина) се стига пеша, заради стръмните и тесни пътеки. Гледки към околността няма, тъй като гората е гъста. Но има останки от стар параклис, където хората се качвали на Великден за комка (откъдето идва и името на върха).

Гледките към околностите на Арда и близките села и планински склонове се разкриват от една скалиста местност в подножието, наречена Гарваново гнездо, където са били намерени огромни конски подкови, чието износване е показало, че наистина са били носени от животни. И аз си намерих подкова – обикновена, но да ми носи късмет.

А гледката на тази снимка е към поляната, където е най-голямото находище на родопски крем, който се среща изключително рядко. Най-голямото дърво на поляната е над 450-годишният Кичест бук.

Началото на ваканцията се допълва от един цял ден, прекаран край езерото на Хайдушки поляни; водата не е така прозрачна като миналата година, а част от дърветата са изсечени. Пак не стигаме до паметника, а спомените ми от него са от много малка и съвсем бледи; нищо – някой друг път.

Още един спокоен ден, прекаран край р. Арда. Някои го използват за риболов; а аз си правя не много достоверна снимка с въдицата. Но тайното местенце между Смилян и Рудозем е прекрасно. Зеленина, ситен речен пясък и ромонът на водата. И много слънце преди пороя, който се изля върху нас на връщане. Когато си в гората, чуваш звука от капките по листата много преди те да започнат да се сипят по теб. Иска ти се да останеш и да провериш колко дълго гъстите корони на дърветата могат да те защитават от водната стихия.

На път за Златоград, спираме в Мадан, за да потърсим затворената при предишното ни посещение “Кристална зала”. Сега имаме късмет и се озоваваме в едно копие на подземна галерия, изпълнено с непознати думи, като галенит, сфалерит, кварцит и с разкази за строежа на мините, Германия, войната, Русия и индийците в по-ново време. От музея ни насочват към една пещера в околностите на града. Не бързаме за никъде и затова решаваме да отидем до нея. Пещерата Шаренка не е нещо кой знае колко особено, в сравнение с останалите пещери, където съм влизала. Виждаме в естествената им среда част от минералите, изложени в музея, но други неща привличат вниманието ни. За да направи пещерата по-атрактивна, уредничката я е изпълнила с макети на праисторически хора, изобразяващи различни моменти от бита им. Изхвърлените стари предмети, от почистеното незаконно сметище, са запълнили нишите в пещерата – керамика, счупени стомни и паници. Мечтата на жената, която ни развежда, е кратката пътека в пещерата да бъде удължена и още един километър да стане достъпен за посетители. Желае да се пенсионира там. Колко хора биха казали подобно нещо, за работата, която вършат?

На няколко метра от пещерата се намира изоставена минна галерия, в която влизаме с фенери на около сто метра навътре. Всичко е наред до момента, в който галерията прави лек завой и светлината в края на тунела изчезва от погледа ти. Обясняват ни, че тунелите, строени от германците били по такава технология, че скалните пластове се слягали по естествен начин и дори и след изоставянето на галериите, те се запазвали цели и непокътнати; докато тези, строени по-късно от руснаците започвали да се рушат веднага щом бъдат изоставени.

И след пътуване от 60км, което след толкова много отклонения ни отнема почти цял ден, стигаме Златоград. За мен Златоград винаги е бил най-живият град. Град, който докосва всичките ти сетива. С аромата на парещ прясно изпечен хляб и зеленчуков сач, от който все още се вдига пара. С вкуса на въртяното турско кафе на пясък, което няма нищо общо с всички други видове кафета, които сте опитвали. С бавният ритъм на родопските песни, които изпълват сърцето ти с музика и събуждат спомени от някой предишен твой живот, в който си вървял из тези гори и си пеел същите мелодии. С гледката на белите комини на старите къщи и цветните градини, изпълнили по-модерния център на града. Отвъд музейната застиналост на Копривщица, тук всяка къща е жива работилница, в която стари майстори ти позволяват да се докоснеш до занаята им.

И това е само началото, защото най-интересните моменти от почивката, тепърва предстоят.

сподели ме