Обещах да стане по-оптимистично в следващия постинг и ето спазеното обещание ;) Преди да ви пренеса отново в Родопите, за малко прескачаме до Стара планина. Там, на няколко километра от Троян се намира с. Чифлика. А на няколко километра от селото, край хижа Хайдушка песен се издига паметника, който виждате на снимката, посветен на четниците Т. Каблешков, Н. Стоянов, Г. Търнев и Ст. Почеков. От паметника започва тясна пътека, която след стръмно, но съвсем кратко изкачване и спускане, отвежда до мястото, където те са били заловени, а двама от тях убити. Мястото се намира сред разкошна букова гора и дори в края на август огрените от слънцето листа на дърветата са все така свежо и искрящо зелени, като напролет. Като през онази пролет, когато на едва зараждащия се живот е отнета възможността да разцъфне заедно с природата.

От тук се пренасяме до едно също така тихо и спокойно място в Родопите – с.Стикъл. Трите километра от разклонението до него, всъщност изглеждат като десет, особено след като подозрително хубавия асфалт в началото свършва около 200м. по-късно. Колкото и невероятно да изглежда дори и тук, през девет планини в десетата, живеят хора, макар и само около 40 души. От селото се предполага, че минава маршрут към връх Турлата.

Пак в този район се намира и малко по-голямото село Солища. И тук цари спокойствие, мястото все още не е станало съвсем туристическо, като някои от околните села; къщи за гости трудно се намират. Следвайки табела към несъществуваща ботаническа градина, можете да стигнете до хълма, където по подобие на Холивуд се издига надпис “Солища” – вероятно единствената туристическа забележителност в селото. Освен може би църквата и чешмата с надпис на родопски диалект “Аку ти’й милу, жъ си духодаш” в центъра. Удивително вярно прозрение, между другото.


Последната и всъщност най-хубава част от разходката, беше към връх Перелик. Връх Перелик е най-високият връх в Родопите – 2191м. и седми по височина в България.

За съжаление в момента е невъзможно да се стигне до самия връх, тъй като там се намира военно поделение, събрало техниката от всички други вече затворени поделения в околността. Още преди да се стигне дори и до хижата има предупреждения за видеонаблюдение. Въпреки това пътеката отвежда точно до бариерата на поделението, на по-малко от километър от върха и почти на същата височина, така че разходката определено си заслужава. По пътя се разкриват прекрасни гледки към кулата на Снежанка, към Смолян и към многобройните катове на планината, които постепенно се сливат със синьото на хоризонта.

Заради по-голямата височина боровете са по-нарядко, сякаш случайно разпилени по поляните, и голяма част от околните склонове са почти голи в смесица от искрящо златисто, зелено и кафяво – неповторима комбинация от цветове на фона на белите пътеки и ярко синьото, като септемврийско небе. Еньовчето тук тъкмо сега цъфтеше и по поляните се носеше лек сладникав, направо упойващ аромат. Склоновете бяха покрити с черни и червени боровинки, учудващо големи, като се има предвид голямата суша.

Снимките изглеждат измамно слънчеви, а всъщност почти през цялото време духаше леденостуден вятър, който утихна едва късно следобяд. Тогава това наистина се превръща в едно от местата, от които ти се иска никога да не си тръгваш…

бутон за сайт