Флоренция. Firenze. А в миналото – Fiorenta – цъфтящата. Спираме на брега на река Арно и след броени минути сме на главния площад Ла Сеньория – мястото, където са се намирали ложите на управниците на града, превърнати днес в красиви арки с многобройни мраморни статуи, скрити под тях.

Над площада се издига крепостта Palazzo Vecchio, днес музей, пред чиито вход се намира копие на прочутата статуя Давид на Микеланджело.


На площада се намира и фонтанът на Нептун, както и статуя на Козимо Медичи, един от владетелите на града, управлявал всъщност доста диктаторски. Вдясно от крепостта се намира прочутата Galleria degli Ufizzi, която за съжаление нямаме време да разгледаме, а тя определено заслужава човек да й отдели най-малко един ден.

Край нея са се разположили множество улични артисти, художници, музиканти и преминавайки покрай тях човек неусетно стига до крайбрежната улица, а от там и до Ponte Vecchio или Старият мост. Построен в началото от дърво, той е на няколко пъти отнасян от реката, докато накрая бива изграден от камък.

Днес на него се намират многобройни златарски магазинчета, а в миналото също е бил място за търговия. На фалиралите търговци местните власти са чупели масичката, върху които те излагали стоките си и така човекът вече нямалко как да ги продава; предполага се, че от тук е възникнал и терминът банкрут – “banco rotto” или “счупена масичка”.


На отсрещния бряг на река Арно се намира Palazzo Pitti – още едно място, на което си заслужава да се отдели цял ден за разглеждане на всички музеи, галерии и една спокойна разходка из просторните градини. Ние се задоволяваме само с градините, от които постепенно се разкрива прекрасна гледка към двореца и към самия град и околностите му.

С връщането в центъра на града започва и разходката ни с един прекрасен екскурзовод, който ни показва множество любопитни детайли, които не бихме забелязали сами.

Тук всеки потърква зурлата на прасенцето с монета и си намисля желание; ако монетата падне през металната решетка, желанието ще се сбъдне.

Църквата Орсанмикеле на чиито втори етаж в миналото се е помещавал склад за жито, а днес – музей. В църквата може да се види тясното стълбище, по което са качвали чувалите със зърно на втория етаж. По-късно за улеснение използват дупки в тавана, през които житото е било изтегляно с помощта на въжета. От куполите също висят куки, на които са били окачвани чувалите и така са си висяли над главата на вярващите. Говори се, че складираното в църквата жито е спасило жителите от глад по време на една от чумните епидемии. Едва по-късно е построена топла връзка между втория етаж и съседната сграда и зърното почва да се внася от там. Всъщност подобни топли връзки между сградите са били доста популярни. Навремето когато двама души, живеещи в съседни сгради сключели брак, те свързвали стаите си с балкон; при развод пък балконът бил разрушаван. Някои от тези балкони могат да се видят и днес. А други любопитни детайли по фасадите са емблемите на някогашните работилници, често даващи назавание на цялата уличка (имена, запазени и до днес); малките прозорчета, през които се е продавало вино; велосипеди, изкарани пред някои заведения, за да се ползват седалките като масички (за да не бъде глобен собственика за поставяне на истински маси из тесните улички).

Най-впечатляващата сграда във Флоренция обаче си остава Santa Maria del Fiore – четвъртата по големина катедрала в света. Строителството й започва още през 1310г., през годините се сменят множество архитекти, а строежа е прекъсван многократно поради различни причини – чумна епидемия, недостиг на средства, липса на знания и умения как да се продължи строежа. Именно последната причина спира работата по катедралата за близо половин век; сградата е почти готова, но никой няма идея как да направи огромния купол.

След конкурс между различни архитекти, проектът е поверен на Брунелески, който обещава да изгради купола без да използва за целта никакво подпорно скеле. Задачата му отнема 16 години и 4 милиона тухли (строителен материал, избран заради по-малката си тежест в сравнение с камъка), а строителните планове остават завинаги неразкрити, защото архитектът се страхувал да не му бъдат откраднати. Над величествения купол на катедралата се извисява единствено кулата на Джото - campanello или камбанарията. А прекрасната фасада, комбинираща бял, розов и зелен мрамор, е довършена едва през 19-ти век.

Само на няколко пресечки от Санта Мария дел Фиоре се намира една съвсем малка и на пръв поглед невзрачна църква, която човек с лекота би подминал. В тази малка църква, точно срещу родния му дом, Данте Алигиери среща любовта на своя живот – Беатриче, още когато двамата са деца – той на 9, а тя на 8 години. Социалното положение обаче не им позволява да бъдат заедно – Беатриче е от богато семейство за разлика от Данте и в крайна сметка и двамата се женят за други. Църквата е пълна с картини, разказказващи различни моменти от живота на Данте и Беатриче, а днес влюбени двойки оставят в нея малки листчета с имената си, за да не ги сполети същата съдба, като на двамата разделени. Последните 20 години от живота си Данте прекарва в изгнание, заради политическите конфликти и наложената му непосилна глоба. Погребан е в Равена и въпреки дадената му по-късно амнистия и многобройни молби тленните му останки да бъдат върнати, гробницата му във Флоренция и до днес остава празна.

Разходката ни завършва пред базиликата Santa Croce – Светият кръст. Впечатление прави синята звезда на фасадата – нещо като подпис, оставен от архитекта – евреин, който заради това, че не е католик не можел да бъде погребан в нея и тялото му е положено на няколко метра извън стените й. В Санта Кроче се  намират гробниците на Микеланджело, Рафаело, Макиавели, Росини, както и празната гробница на Данте.

бутон за сайт