Обратно в центъра на Керкира се разхождаме по известната улица Листон. Името й идва от това, че в миналото по нея са имали право да се движат само благородници, чиито имена са били вписани в специален списък (лист). От там достигаме до църквата Св. Спиридон, считан за закрилник на града. Според преданието той е вкаменил корабите на нашествениците, нападнали острова и затова днес е много почитан, като името му се чества три пъти в годината, а над 80% от мъжете на Корфу носят името Спиридон или Спирос.

Перпендикулярно от огромния площад Спианада (на който се намира и единственото в Гърция игрище за крикет), тръгват безброй малки улички с кафенета и магазинчета за сувенири, сред които човек спокойно може да се изгуби без да усети как тече времето. Стилът на сградите няма нищо общо с типичния за Гръция и по-скоро е характерен за Италия, защото в продължение на 400 години островът е владян от венецианците (всъщност Корфу има доста бурно минало, вероятно заради стратегическото си положение за морските търговски канали, и често е бил разменян между различни държави).

Вместо да се губим из уличките, обаче, ние решаваме да посветим останалото си свободно време на Старата крепост. Тя е отделена от острова с воден канал, който в миналото се е минавал с помощта на подвижен мост. Крепостта е построена от венецианците и благодарение на нея Корфу устоява на османските нашествия и остава единствената свободна гръцка територия. Затова и тук търсят убежище много видни личности и творци; тук са написани текстът и музиката на гръцкия химн. До върха на крепостта за съжаление така и не успяхме да стигнем въпреки огромното си желание, заради многобройните заключени железни решетки. За сметка на това пък я обиколихме от всякъде, направихме снимки от всеки възможен ъгъл и се наслаждавахме на ярко синия цвят на морето, контрастиращ с белите крепостни стени.


Денят завърши с връщане в Палеокастрица и близо едночасова разходка с лодка из морските пещери, скрити из заливчетата в околността. 12 души в дървена лодка, чиито борд се подава на едва ли има и половин метър над водата, си е преживяване, от което поне малко ти се вдига адреналина. Особено, когато заобикаляйки скалите, за да мине в друг залив, лодката навлезе за малко в открито море и започне сериозно да те люлее нагоре-надолу (а най-забавното беше, че всички жени се бяхме наредили от външната страна, от където още по-добре се виждаха плискащите се наоколо вълни). Комуникацията ни с гръцкия рибар се сведe до “This is Nicolaos cave. This is Nafsika cave. This is monastry. This is blue eye.” Пещерите никак не са големи и вероятно бяха толкова впечатляващи единствено защото за първи път влизам в издълбана от морските вълни пещера, а и заради цялостното преживяване. Първата пещера Николаос носи името на закрилника на моряците, втората Нафсика – на жената спасила Одисей след корабокрушението му на остров Корфу и осигурила му кораб, с който да се завърне в Итака, а третата – Синьото око е наречена така, заради природния феномен, при който образуванията по морското дъно придават на едно кръгло петно във водата необичаен ярко син цвят.

сподели бутон